спомените ни

Заедно с Георги Господинов, проф.Ивайло Знеполски и доц.Иван Еленков бях жури на конкурса "Това е моето минало" - тази статия излезе във вестник Капитал през юли 2007.
За института и за конкурса повече може да се прочете на сайта www.minaloto.org

Липсващи стаи

Изненадващо, един конкурс провокира ново отприщване на истории за комунизма у нас. Какво всъщност разказват те?

Има особена привилегия и отговорност в това да четеш разказите на хората за техния живот по времето на комунизма. Да ги оценяваш, да избираш най-добрите. Как се оценява това? Как избираш една съдба пред друга? Следвам ли несъзнато в избора скрита политическа линия?

Сега се замислям върху това. Докато четях част от материалите, изпратени за конкурса „това е моето минало” на Института за изследване на близкото минало (www.minaloto.org), следвах друга стратегия – оставях се на текста да ме „хване”, да ме поведе сам в своята „мрежа от връзки и разиграни истории” (по чудесния израз на Хана Аренд за човешката биография).

Бях изненадана – историите, които ме хванаха най-силно, бяха за репресиите след 9-ти септември 1944-а година. Истории на тогавашни деца, чиито родители изведнъж изчезват, биват убити, променят се, бягат... В съзнанието ми се запечатват завинаги кратките, режещи изречения от дневниците на Мария от Варна – „вуйчо Бечо се самоуби, бесило черно...Свако Марко се самоуби...пил сода каустик пред вратата на Борисовата градина...господи, станаха много самоубийствата в нашия род...”

Отдавна не съм влизала в блога. Реших да постна две статии и започвам с тази от миналата година, която публикувах в Гласове.

За Коритаров,от любов към Айнщайн
Кое е по-лесно – да осъдиш колега или да се извиниш на колегията?

Да си призная - аз през цялото време очаквах, че Жоро Коритаров (наричам го Жоро, защото всички му казваме така) ще се извини и на нас, колегите, с които беше работил в радио Свободна Европа.
Тъй като това не се случи, ами сме свидетели на нещо неочаквано – обратна апология на Държавна сигурност, се чувствам длъжна заради Свободна Европа все пак да кажа нещо ( Подчертавам, че става дума за радио Свободна Европа, от което бях част – 1994 в София и от 1995 до 2002 година в Прага)

През май, когато той направи публичното си признание, че е бил вербуван за Държавна сигурност и когато се извини за щетите, които вероятно е нанесъл на сърбите и китайците, аз изведнъж си зададох въпроса – ами къде оставаме ние, колегите от това радио, което направи Жоро звезда ( всички дължим много на Свободна Европа за кариерите си - на общата атмосфера в средата и края на 90-те, на екипната работа, тоталната свобода/включително финансова/ и вечните дискусии за всичко), къде остават дългите ни хубави разговори за промяната, демокрацията, личните ни съдби, хилядолетието, войните и прочие? Къде остава споделената отговорност към онази общност, без която никой от нас нямаще да бъде възможен и която позволяваше на всеки от нас да бъде това, което иска?

Вчера с жена ми бяхме на гости на нейните родители. Те живеят временно в едно ведомствено жилище, което се намира в сградата на една ж.п. гара в София. Мястото носи особена романтика, според мен, и една особена меланхолия, но не мисля, че тръгвам оттам.
Както всички гари в София и тази е заобиколена от "ново" строителство - панели и "ЕПК". Нарядко, почти като останки от минали епохи се забелязва стара, (каква ирония) индустриална архитектура.

На връщане слязохме на "Плиска" за да дадем на една моя колежка специално боядисани великденски яйца. Предадохме ги, приехме благодарностите и тръгнахме пеш от там към "Младост". Както обикновено и тази разходка сред панелите ме потисна, този път обаче - по-силно от обичайното.
Не знам защо - от многото белези на разрушение, изоставеност и строеж ли или от относително по-малкото хора - обичайната запуснатост на празнична София. Нещо в атмосферата на блоковете, на "блоковостта" беше сякаш. Вечерта преди заспиване се стреснах от мисълта, че всичките жени в живота ми досега са живели в блокове. Странно. Тази мисъл ме потисна и имах чувството че съм пропуснал нещо важно покрай факта, че онези момичета и жени - всичките да - живееха в блокове. Сега живея с последната от тях отново в блок. И то какъв!

Държавна сигурност, според мен, трябва да се изучава и като антропология.

Имам предвид една особеност, която често не забелязваме: членството в "Държавна сигурност" е членство в една специфична група. Тя е група, която има не "просто" и изобщо репресивни цели. Тя обслужва държавната идея. Държавната идея звучи приблизителна като "Държавата преди всичко и преди всеки!" Това "първенство" на Държавата, тази привилигерована позиция е опасната привилегия, а отделните привилигеровани (т.нар. "номенклатура") са само глашатаите на тази първична и по-силна приилигерованост.

Не отчитайки изначалната несправедливост на това Държавата да има привилигерована позиция аз попадам в капана на завистта - искам да разруша ДС за да заема нейното място, за да получа аз привилегиите, на които фантазирам, са се радвали ДС.

Тук в България Държавата е страшна затова Държавна сигурност е такава каквато е.
А ние сме свикнали да мислим, че като отворим досиетата ща отрежем главата на медузата. Според мен това го правим от страх да погледнем държавата и да видим колко страшна е тя като конструкт и отношение във всеки от нас.

...докато чета една статия за управление на грижите при шизофрения, че социализмът създаваше усещане на хората, живеещи в него за валидност, истинност на битието.

Искам да кажа, че сега в момента си мисля, че може би основното за социализма е стената.
Преградата, който издига и поддържа между себе си и околния свят, мисля, че е изключително важна. В някаква степен всичко друго е следствие, според мен.

Тази "стена" е сложно изградена - тя не е едностранно наложена "отвън" и "отгоре". Тя е отчасти желана, отчасти мразена. Едни от нейните функции са желани и други - са мразени.Така е по-лесно. Трудното е да се свали изцяло и да се изложим на взаимодействието с Другия.

Може би трябва да продължим да търсим "сянката на стената" ако искаме да изследваме социализмите си.

Водещият говореше много силно. Не знам защо. Беше екзалтиран или искаше да изглежда такъв.

Тримата млади хора пред мен си бяха куратори на изложба. Лошото, както се случва в тези случаи, е, че имаме навик да говорим "наедро" по тези въпроси. Както например Милен Цветков, който беше сигурен, че има носталгия по социализма ... "и точка по въпроса".

Повечето от хората в студиото, които бяха в ролята на публика бяха над 50-те. Стана ми малко неудобно от това, че те са принудени да мълчат.
...То и ние - поканените да говорят - не казахме кой знае какво. Може би възпроизведохме този проблем, за който споменах в разговора - че родителите и децата не си говорят по въпроса за социализма.

А "Инвентарната книга на социализма" наистина не е мой проект. На Жоро е. На Жоро и Яна Генова.
Едни мои познати скоро пътуваха до Австралия и бащата ми каза, че са занесли на сина си, който е там от доста време, копие от тази книга. Показали са му нещо от книгата за да му припомнят времето на пионерските поръчения.
Не, това не е мой проект.

Но пък и аз още не съм говорил с моите родители за социализма.
Може би затова и не си говорим от доста време. Все намираме поводи за това.

Обадиха ми се от една телевизия. В СГХГ имало било изложба, който била свързана със социализма.
Търсят ни за участие.
Едно момиче мило ми обясни всичко, което би трябвало да мисля по въпроса за социализма, за колективната памет, за миналото, но все пак настоя да отида. Аз приех за да се опитам да покажа разликата между нашия проект и науката-и-изкуството...Имаше и такова издателство по онова време...а може би и сега.

Та като погледнах през прозореца си пак видях, че гледката ми е повече от 99% социализъм. Живея в жилищен комплекс. Как тази физическа среда влияе на ума? Това е интересно за мен. Не говоря дали ми харесва или не. Е, не ми харесва, но не знам дали това е най-важното. Мисля, че тази тотална среда по някакъв начин влияе на моя ум. Не съм уловил още как точно.

Днес влизам в собствен блог за първи път.
Добър ден, уважаеми блогъри и блог-читатели!
Аз съм Румен и желая да създам общност от хора, които разсъждават за социализма, защото са го живели - т.е. в телата им е.

Колкото повече мисля за социализма ми толкова повече откривам колко малко знам за него. Една от причините, е че социализмът ме напусна, когато бях на 24 години - за много неща нямах понятия макар, че имах много знания, мисля.
Имплицитни, безсловесни, парчета от факти и истории, без общ смисъл.
Струва ми се, че това имплицитно знание излиза постепенно сега и този проект ми помага за това.

Една жена, бивша балерина, каза: „Имах късмета, че моята професия беше с танцуване и мълчание”. Никога не се бях замисляла, че балетът може да бъде определен така.

тази тема ме занимава от Прага, защото там започнах да разбирам и думата, и състоянието. Помогна ми чешкият художник Ян Зрзави, когото открих там. Той има един невероятен цикъл на тема "меланхолия".
Всъщност темата е дълга, ще дам някои линкове към нея.