Георги Господинов

Някой си К. Кnaute смръзнал жаби и те лесно се чупели, но онези, които се запазили цели внесъл в топло помещение и след 7-8 часа те омекнали и съвършено оживели.
сп. "Природа", 1904 г.

На 9 години Бог ми се откри за първи път под формата на електрическа крушка. Ето как стана това. Заведоха ни на екскурзия в София. След зоопарка ни вкараха в "Александър Невски", може би защото беше наблизо, пък и почваше да вали дъжд. Обясниха ни, че това, в което ще влезем, не е църква, а храм-паметник. От странното съчетание на нас ни беше ясна само втората част, но никак не си представяхме паметниците по този начин. Вътре наистина беше впечатляващо, бояхме се да не се изгубим. Докато изчаквахме другите да излязат, отстрани до вратата на "паметника" се появи един сакат дядка и ние любопитно го наобиколихме. Учителите още бяха вътре и старецът започна да ни разказва за Бог. По-отраканите от нас веднага почнаха да обясняват, че Бог не съществува, иначе Гагарин и другите космонавти отдавна да са го срещнали в небето. Старецът само поклати глава и каза, че Бог е като електричеството - съществува, но не се вижда, тече и се проявява във всичко. След малко се появиха учителките и ни дръпнаха от стареца. Но това, което той ни каза, ни накара сериозно да се замислим. И Бог, и електричеството ни бяха еднакво мътни. Обаче веднага изтърсих на учителката, че Бог живее в електрическите крушки. На другата година отново заведоха целия клас на екскурзия. Този път в най-голямата водно-електрическа централа, с научна цел. Показаха ни огромни бобини, железа, мотори и ни обясниха, че оттук идва електрическият ток. Учителката ме издърпа настрана и с много сериозен глас ме попита още ли си мисля онези глупости за електричеството и Господ. Бях вече голям и казах, че не. Но в къщи винаги имах едно наум, когато включвах лампата или котлона. Бог светеше и пареше.

...първо удоволствие от езика, от бърборенето, "Жив е той жив е" наизуст... първо запознаване с брат ми, русо бебе, по-малък с две години от мен, даден за отглеждане при другата ми баба... първо криво-ляво изписване на букви (почти същия почерк и сега) направо в полето на детските книжки със стихове... първо егоцентрично удоволствие от изписване на собственото име... удоволствие от шоколад "Крава", фин млечен и голям цял лакът, така ми се струваше, по-късно изчезна... удоволствие от първите ни дълги коси с брат ми, неговата по-руса, според мен жълта, викаха ни битълси и ни мислеха за момичета... удоволствения срам, когато трябваше да доказваме, че не сме момичета - по команда на баща ми "сваляй гащите"... откриването на пениса като извор на удоволствия... първото световно по футбол, 1978, Аржентина бие Холандия на финала нечестно, опитвам се да се ядосам повече от баща ми и чак плача... първо влюбване в една братовчедка... удоволствие от играта на доктори с нея... удоволствие от първата сериозна книга и единствената, която баба ми и дядо ми притежаваха - "Записки по българските въстания", огромна, с твърди кафяви корици и липсващи първи 60 страници... удоволствие от "На всеки километър" по телевизията, от индиански (гедеерски) филми, Гойко Митич, "Бат Гойко, Бат Гойко, зад тебе е!", 10 стотинки детския билет и после цял месец Чингапук, първото ми индианско име Бързоногия елен след трето място на училищния крос... удоволствие от първата "мръсна" песничка:

Мънго Джери сега
има нова жена
тя му пържи яйца
той й прави деца

... първи блус с една съученичка на "Джеласи", първо целуване по бузата, пак на рожден ден, при игра на "шише", естествено на загасени лампи, едва се улучихме... Бони М, Иръпшън, АББА, целият отбор на Левски от сезон 1977/78... първи записан сън - първи разказ, кошмар с кладенец, в който изчезват майка ми, баща ми, малкият ми брат, удоволствие и страх от записването на този сън... сънища, в които притежавах вълшебни сили да превръщам вода в лимонада, още не бях чувал за чудото в Кана Галилейска... удоволствие от дини, череши, безкрайни лета на село... първият българин в космоса или това беше по-късно... тайното кръщение (уредено от баба ми без знанието на майка ми и баща ми, по това време партийци) в селската църква, пак страх, удоволствие и малко срам да се покажеш по пишка пред попа... удоволствие от сладки неща, реване, толумбички, пасти с маслена роза... от "картини", ковьорче с полегнала пищна жена, първата жена в живота ми, изрисуваната табла на леглото с езеро и лебеди, календар от "Жената днес" с берачки на ябълки от Майстора, капак от шоколадови бонбони с брезовските овчари от Златю Бояджиев, "Трите мечки" на Шишкин и "Деветият вал" на Айвазовски - цял един домашен Лувър... първата цигара "Стюардеса", не съм сигурен в удоволствието... първи рехави косъмчета по слабините и други мъжки трепети... първият политически виц, чут докато нашите си мислят, че спя: "Какво ще направи бай Тошо, ако Брежнев пръдне? И отговорът - ще се насере...", издадох се, прихнах, след което майка ми и баща ми се скараха и ми говориха дълго как не бива да казвам това на никой... удоволстие от първия хонорар за стихотворение, 1978 г., 4 лв. и 25 ст. и лесната сметка, че за едно "Балканче" стигат към 20 стихотворения...

Отрано бяхме захранвани с тайните на писателския занаят и като че ли естественото място, където това трябваше да се случи за първи път, беше кварталната закусвалня, в която баща ми ни поръчваше всяка сутрин шкембе-чорба и лимонада. Масите - квадратни, мушамите - прогорени от цигари, шуберът - мазен, а стъклата - запотени от горещата чорба, която всички шумно духаха и сърбаха с много оцет и чесън. И там, върху синя плексигласова табелка на стената, прочетох за първи път: "Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено." Какво искаше да каже точно тук тази табелка? Сричах я всеки път, докато сърбах чорбата си. Една лъжица - "хирурзи", една - "гнило", още една - "разложено"...
Особен вкус имаше тази чорба.

За пръв път чухме "Кармен" и "Малка нощна музика" на вратата на една наша съученичка, изпълнени от електрически звънец, донесен от баща й, който пътуваше с тировете в чужбина. Бяхме в първите класове на основното училище и люто завиждахме на съученичката и баща й. Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция и Италия, само че далеч по-привлекателна. Само там имаше такива електрически звънци, цигарени дъвки и дълги колкото лакът шоколади. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и кисело мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни.

За пръв път видяхме Айфеловата кула като сувенирче с малък термометър за стайна температура и затова вицът за оня българин, който, сбълсквайки се с истинската Айфелова кула, дълго обикалял и търсел термометъра й, още не ни беше смешен. Възприемахме венецианските гондоли като нощни лампи с мелодии, а Акропола като порцеланов пепелник само за гости. Всички притежаваха по една "Мона Лиза" в спалнята, "Тайната вечеря" в хола и натюрморти с плодове и разрязани дини в кухнята. Златен век за общата ни култура.
Затова с такъв мерак прегърнахме после Бодрияр и "предшествието на симулакрума". Нямаше вече защо да ходим до Айфелловата кула - още едно копие, без термометър.

Светът се оказа далеч по-скучен, отколкото обещаваше. Разбра се, че Бременските музиканти не били бременни, а от град със съответното име. И Франкфурт на Майн не било онова, което мислехме и ползвахме като ругатня. И индианците не живеели в Индия, и Гойко Митич не бил червенокож, и други достойни за съжаление неща. Накрая винаги идваше някой да освидетелства трупа на онова, което ни заобикаляше. Много смърт имаше по това време, много тленност.
Остана само онази странна прилика, върху която учителката по география упорито настояваше, минавайки с показалката очертанията на българия по оръфаната географска карта. И винаги се появяваше един обърнат с лице към морето (и задница на запад) страховит лъв. Подобно слагане на границите идело да ни даде кураж, както се разбра по-късно и да стряска другите народи. А ние се бояхме оръфаният лъв да не зейне срещу бедната ни учителка. Бояхме се още ние, от югоизточните крайници на лъва - приблизително там някъде се намирахме, - да не настъпим по невнимание предните му лапи или пък някой дивак от северозапад да подръпне опашката му. И като стане и се отърси този иначе кротък лъв, къде отиваме тогава...
"Добър лъв... добър лъв..." - повтарях вечер преди заспиване, милвайки атласа и тръпнейки за учителката по география.

Тази история започва и свършва с едно нищо и никакво пране. Трябва да е била от края на 70-те, защото помня, че съм бил вече 9-10 годишен, а по това време живеехме в малка къща с двор в един от най-малките градове в България, разположен в сянката на най-малката българска планина, Сакар. Някога градчето било известно с това, че в него хората развъждали камили вместо магарета или друг впрегатен добитък, но последната камила била умряла някъде през шейсетте. Живеехме в този малък град до най-малката планина (малка, ама планина, казваха хората) в една малка къща със стая и антре и дворче с леха домати, две череши до оградата, между които висеше просторът за пране, и една тумба холандски лалета (гордостта на майка ми, лилави като индиго). Един ден баща ми простирал на двора между двете череши, когато до оградата се приближил комшията бай Костадин. Комшия не е дума, която приляга на бай Костадин. Той беше достолепен 70-годишен старец, роден аристократ, най-добрият адвокат в градчето. Носеше един легендарен халат и прякор Балзака. Прякорът се дължеше отчасти на това, че бай Костадин знаеше перфектно френски и беше изчел всичко, написано от Балзак, в оригинал. Нещо, с което влизаше одма в местната книга на рекордите и едва ли някой някога щеше да го измести оттам. А какво знаехме тогава за Балзак? Че бил голям любовник и пиел много кафе, докато пишел. Или пък много пишел, докато пиел кафе. Така или иначе в главата ми е останала оттогава цифрата 42. Дали това бяха 42 романа или 42 кафета на ден, не помня, но и в двата случая цифрите будеха респект. И този респект се пренасяше към бай Костадин. Забележете, че никой не го наричаше бай Коста, или още по-коцкарски бай Коце. Не, той беше и си остана докрая бай Костадин Балзака. Да носиш халат в онова време, когато на почит бяха шлиферът, шубата и пуловера, беше въпрос на чест и достойнство, белег на аристократизъм. И досега го помня - дълъг кафяв халат със строг сив кант около реверите, с три големи седефени копчета и коланче, което завършваше с пискюли напомнящи окончанието на лъвска опашка.
Този халат го правеше да изглежда подозрителен в очите на съседа ни отляво - милиционер, израснал до старшина, на когото всички викаха Феликс Едмундович (по негово собствено настояване), за по-кратко Чекиста, а когато не беше наблизо - Фатмака. Беше от онези милиционери, които никога няма да видиш без униформа, и с брат ми тайно се обзалагахме, че си има униформена пижама с пагони и малък вътрешен джоб за нощно пищовче. Брат ми дори твърдеше, че сигурно спи с фуражката, защото, като сънува вечер някой старши лейтенант (а какво друго може да сънува един старшина), той е длъжен по устав да му отдаде чест, а отдаването на чест без фуражка си е издънка, това и аз го знаех. Над входната врата на къщата си той беше накарал да му изпишат с червени букви "Чекистът трябва да има хладен ум, горещо сърце и чисти ръце" и отдолу - Феликс Едмундович Дзержински. Една септемврийска вечер някой беше изтрил "хл"-то от "хладен" и го беше заменил с "г" и оттогава Феликс Едмундович стана крайно подозрителен към целия град и в частност към своите съседи. Говореше се, че цяла есен нощем дежурял в двора и докато падне първия сняг, спял отвън пред вратата, защото в учебника по криминалистика пишело, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, но това е друга история.
И така нашата къща се намираше в буферната зона между къщата на Феликс Едмундович (отляво) и къщата на бай Костадин Балзака (отдясно). И трите къщи в средата на уличка със звучното име Сергиенко. Докато за Балзак знаехме кое-що, то за Сергиенко и досега нямам никаква представа, затова съвсем сериозно моля, ако някой знае нещо за него, да се обади, ще се радвам да го науча. Защото съм убеден, че никое име не е случайно, особено името на улицата, където си израснал - било то Сергиенко, Макаренко или Криволак. Всичко е от значение в педагогиката на детството. Ето, споменеш името на Балзак, и се отплеснеш в подробности.
Та един ден баща ми простирал на двора между двете череши, когато Балзака се приближил до оградата. Стоял от другата й страна в достопочтения си халат и на баща ми му станало неудобно, както си бил с легена, по потник и с връв щипки през рамото. Тогава Бай Костадин тихо, но твърдо му казал, че не може такъв голям и хубав мъж да се излага с легена и да закача щипки посред бял ден като една мома. Баща ми много се засрамил. И започнал да простира вечер. Трябвало да се мине някак между сцилата на бай Костадин и харибдата на майка ми.
Представям си го, захапал фенерчето между зъби, истинско страшилище за котките, как се промъква тихо с големия цинков леген към простора досами оградата на бай Костадин. И кой знае колко дълго щяло да продължава това, ако една вечер бдителният Феликс Едмундович не мернал подозрителната светлинка. Като чекист с опит той не се хвърлил веднага към нея, а само потрил чистите си ръце и си казал, е, Балзаче, сега ти се разката фамилията. Бил убеден, че старият буржоаз, точно така казваше, мишкува вечер из двора да крие я циклостилче, я револвери, пък дори и контрабандно олио; по това време имаше голям зор с олиото. (Тия халати как се купуват, а?) На следващата нощ набързо сформирана бойна група от четирима милиционери (с толкова разполагаше градчето) под командването на самия Феликс Едмундович заела позиция около нашите къщи. Но цяла нощ не се мернал никой (майка ми не переше всеки ден) и на зазоряване групата пак така конспиративно се разпуснала. Това се повторило и на втората вечер. А за третата Чекиста докарал от Елхово истинско служебно куче. Към полунощ баща ми излязъл с легена, промъкнал се до простора, запалил фенерчето и в този момент кучето се разлаяло, светнали прожекторите и четиримата милиционери начело с Феликс Едмундович го обградили.
Представете си сега цялата тази монументална жива картина. Зиналото куче, опънало повода. Четирите милиционерски фигури с насочени прожектори. Малко пред тях устремена фигура на Феликс Едмундович с лек наклон напред, пистолет в едната ръка, а другата неестествено заметната назад, като човек който е решил да хвърли граната и е бил покосен от шрапнел в същият миг. И най накрая баща ми, изтървал легена, по бели гащи, с патрондаша от щипки през рамо. Можех спокойно да се разходя между тези фигури и да ги мушкам с пръст. Светнаха прозорците на съседните къщи, ние с брат ми и майка ми изскочихме на прага. Секунда-две, докато фигурите оживяха и картината се разпадна, Феликс смутолеви нещо като извинение, баща ми се шмугна без легена в къщи и за първи път заключихме входната врата.
След тази вечер баща ми набра кураж и заяви на майка ми, че повече няма да простира и три дни не излезе от къщи. Феликс Едмундович се сдоби отведнъж с няколко нови прякора. А бай Костадин клатеше глава и повтаряше човешка комедия,човешка комедия...

Това е. Каква друга може да бъде историята, щом се случва в края на 70-те, в един малък град, до една малка (най-малката) планина, на една малка улица с гръмкото име Сергиенко, в ничията земя между Феликс Едмундович (отляво) и Балзак (отдясно). Само по тези места и в такива мигове, между милиционерската униформа и буржоазния халат, можем да мернем за миг истинското лице на историята. Дори не лицето, а направо белите й гащи. Какво повече можем да искаме.